Поехме към Белчин в една мъглива сутрин, в която пистите на Боровец не работеха, поради лоши метеорологични условия. Реших, че това е идеална възможност да посетим комплексa Цари Мали Град, за който слушах отдавна, но далеч не държах задължително да виждам. Аз съм от тези особени чешити, които подхождат с недоверие към прекалено рекламираните места, понякога незаслужено и с щипка предубеждение.

Но да мина нататък!

Белчин е едно от стотиците български села, които бързо и трайно се обезлюдяват. През 2014 година жителите наброяват едва 414 души, докато само преди 65 години са били 2180 – цифри, които са колкото сухи, толкова и тревожни. Всъщност, селото има изключително богата история и много красиво разположение. Намира се в прекрасна падина, сгушено между планините Рила, Витоша, Верила и Плана, чиито величествени върхове нашепват за отминали славни времена. Какво говорят за бъдещето не смея дори да предполагам.

Обикновено там има твърде много туристи и твърде малко местни жители. Повечето хора не си правят труда да разгледат селото и се насочват директно към крепостта Цари Мали Град, разположена непосредствено над него на хълма „Свети Спас“. Реставрираните руини предлагат всичко необходимо за един уважаващ себе си любител на съвременната масовка – от исторически артефакти и красива природа, до модерни глезотийки за всеки вкус. Любезна дама ще ви продаде магнитче или пътепис от малката лафка за сувенири. Друга ще ви предложи уханна чаша чай и ще ви разкаже стари истории. Ако не ви се върви по някоя от трите различни по трудност екопътеки, няма проблем, лифтът ще ви заведе право в крепостта за, има-няма, три минути.  Там може да минете по драматичен въжен мост, чиято идея не ми е много ясна, предвид факта, че се извисява над внушителните 30 см. от земята… Експозициите в двете кули и християнският култов комплекс са интересни и обхващат сериозен период от време – има колекции с римски монети, предмети от бита, бижута, керамика и оръжия. След като разгледате всички артефакти, няколкото умно замислени възстановки и макети, и се снимате пред информационните табла, за да има какво да качите във Фейсбук, може спокойно да се насочите към атракциите. Целият комплекс е със семейна насоченост и децата ще се чувстват комфортно сред въжените съоръжения и дървении. А и да не забравяме моста!

Ние хитро се спряхме на делничен ден – ще ми се да кажа, че е било планирано, ама ще излъжа – и за наш късмет бяхме единствените посетители. Комплексът ни посрещна окъпан в дъжд, който продължаваше леко ръми, обвит в мъгла и с прясно повреден лифт :)))) След като си купихме задължителните магнити за хладилник и някаква рекламна керамика, която ми се стори безумно евтина, бодро поехме по една от заснежените екопътеки. Не знам защо не бях забелязала, че дъщеря ми е обула кецки, а не апрески, а синът ми – скейтърските си маратонки, вместо туристическите обувки. Първите десет метра преминахме в оглушителни крясъци и мрънкане, а бодростта на групата рязко спадна: „Падаааам“, „Дръж мееее“, „Искам вкъщииии“, „Тук е тъпо!“, „Студено ми е, да се връщаме!“, „Измокрих си краката“, „Защо не си обух туристическите обувки“, „Защо не ми казахте да си обуя апреските“, „Къде ни мъкнете“, и т.н. Това ми даде идеалното оправдание да забавя малко ход, зарязвайки врякащото домочадие:

В такива моменти у мен се надига кощунското и крайно егоистично желание да съм сама, само аз и фотоапаратът, отклонена от стандартните пътеки. Представям си как се сливам с мъглата, сред старите дървета, които сякаш ме зоват да ги пипна с очи, ръка и сърце. Представям си колко различни щяха да са кадрите ми, вдъхновяващи и нестандартни, точно каквито ги рисувам в съзнанието си. Обичам горите, мъглите не ме плашат, хубавото време не е моето… Приветствам мистерията на скритото в далечината, което се вижда само ако имаш очи за него.

А после идвам на себе си… Не ми е нужно много време да се сетя, че децата ми са по-важни от всякакви снимки. Че така, изцяло мои, ги имам за твърде кратко време, преди животът да ги повлече в своята вихрушка от последователности, които се повтарят. Кръговрат… Някой ден, може би, ще имам всичкото време на света и няма да знам какво да го правя. Мъглите и горите ще ме чакат и утре, след пет, петнадесет или петдесет години, но децата ми са тук и сега, топли и обичащи, обичани. Хуквам…

Горе минаваме по моста, поглеждаме със слаб интерес атракционите, купуваме си билетчета. Лошо време, казва любезното момиче зад гишето, заради гъстата мъгла не се вижда прекрасната гледка към селото.А и лифтът не работи, примигва извинително! Ще трябва да слезем от хълма „Свети Спас“ вървейки цели двадесет минути на собствен ход. Съчувства ни за лошия късмет, искрено съпричастна. Споглеждаме се с половинката, децата пускат по някоя усмивка. Ама моля ви, ние не си падаме по масовките.  😀  A, да, и ще спестим снимките пред крепостните стени, артефактите и информационните табла – достатъчно популярни са и без нашия принос. Фейсбук, извинявай!

Довиждане, Цари Мали Град! Довиждане, красив Белчин! Ние те видяхме по различен начин и такъв ни харесваш повече 🙂

 

А на път за вкъщи, бонус. Мъглив язовир „Искър“, един единствен, бърз кадър:

Ваша, Тоня